Макар и да не е новост, захласът по културата на Маите достигна впечатляващи величини покрай модните предсказания за 2012, които неизменно се позовават на календара на Маите. Предприемачите с по-изострен нюх без време превърнаха това съвременно очарование в доходоносна инвестиция. А пътувайки из Гватемала и Мексико човек може дори да спори, че цяла нова индустрия се е завихрила на гребена на тази Майска вълна. Онези с по-холивудски афинитет я нарекоха doomsay tourism–– «туризъм за деня на страшния съд»- и чуждестранните инвестиции отразяват тенденцията съответстващо.
Но насред целия този шум, днешните Маи– тези, които живеят в съвременната реалност– остават някак странно пренебрегнати.
Около две хиляди от тях живеят в Сан Маркос де Лагуна, едно от малките селца на бреговете на митичното езеро Атитлан. Потънало в кафените храсти и хълмове обсипани в диви слънчогледи, Сан Маркос е едно от най-старите продължително населявани места на Американския континет. Тук съврменните Маи и децата им все още говорят нативните си езици Тзутухил и Какчикел и носят традиционните си ръчно тъкани носии- не за да се харесат на туристите, а за да бъдат себе си. Но даже това се е превърнало в реклама.
“Tienda 2012” e името на малко магазинче на една от чернопесъчните пътеки, а на горният етаж татуиран, мускулест калифорниеец е отворил «Ганеш», артистичен бар-ресторант, в който се отбиват посетители от целия сват, най-вече «ню ейдж» пътешественици. Съседите му, пръснати сред буйната тропическата растителнолст, са малки холистик и медитационни центрове, които прелагат уроци по Рейки и масаж, класове по изучаване на Майския календар, Индиански масаж или лечение с кристали.
Къде са Маите ли?
«Не беше чак толкова отдавна, когато по тези земи садяхме домати, авокадо и царевица,» ми каза с носталгия Умберто, мъж на около 50, който почти не е напускал селото, в което се е родил. «Когато чужденците започнаха да искат да купуват, си мислехме че е добра идея да им продадем, за да можем да изпратим децата на училище.» И след дълга пауза: «Не знаехме какво ще се случи.»
Един следобед последвах звука на мегафонната проповед до църквата, откъдето иваше- проста постройка от цимент и ламарина с висок таван и дървени пейки, празна като хамбар. Вътре, в абсолютна самота седеше мъж с наведена върху мегафона глава. Само един дървен Христос го гледаше от кръста си украсен с хартиени гирлянди и фалшиви цветя.
В църквите на щата Петен обхващащ дивата джунгла на Гватемала, Исус е полиран в изкуствено, лесно белещо се злато, под което се вижда пластмасовото тяло. В този район, Исус често виси на тежки ланци потъващи в деколтетата на жените, или пък е разпънат на стикери по прозорците на колите, които заявяват: «Исус е моят крал.» Свещените места на Маите в този щат са най-многобройни и привличат огромен брой туристи, особено руините на древния град Тикал, безспорната топ атракция. Някогашното истинско сърце на Майската цивилизация, днес регионът Петен е, както и името на един от комплексите на Тикал, Мундо Пердидо- «загубен свят». Майските порядки и обичаи тук са забравени, а траидционното колоритно облекло- заменено с масово произведените дрехи на развития свят, шапки Nike и фанели Quicksilver купени от магазина за втора употреба, тесни дънки и дълбоки деколтета за жените, а изкуствените им, дълги нокти са украсени с блесящи мъниста. Само турситическите гидове, които водят посетителите на турове до пирамидите продължават да презказват историите на Маите на развален английски и това се заплаща добре.
В действителност впечатляващото културно наследство на Маите, което доведе големи пари в региона, (не само, но осеобено в послените години), не е допринесло за благосъстоянието на днешните Маи. Заставени да живеят по модерния тертип на «развитите», промените в стандарта им на живот или пък в социалния им статус са незабележими, освен това че днес пият кока-кола, ядат чипс «Доритос» и се продават като строителни работници, камериери, гидове или чистачи обслужващи чужденците.