Tuesday, March 11, 2014

Мимолетната cмърт на cлънцето


Плажът Мермехита, където най-южният къс от земя в Мексико се отдава на Тихия океан, е по-просторен и необятен даже от очакванията на търсещия пътешественик. 


В началото на плажа, където пясъчна пътека донася пристигащите от близкото село Мазунте, дузина местни семейства са довели многобройните си деца да пускат хвърчила в този неделен следобед, и небето се е напълнило с цвят, викове, и смях. Но само десет минути пеша по дивия плаж, устремена към залязващото слънце, и се потапям в чувството на самота и откъснатост заради коeто съм дошла. Оттук хвърчилата приличат на малки, неспокойни птици, които са загубили чувството си за посока в яркото небе. Сега финият пясък носи само отпечатъка на собствените ми стъпки, и само след мигове паметта за моята пътека се удавя в амнезията на разбиващите се вълни.

Не далеч от брега, две грандиозни скали се издигат от водата: две древни тела, вкаменени завинаги в близост и заедност. Лицата им са издълбани като човешки профили които се взират един в друг, носът на единия игриво проточен към бузата на другия– вековечна целувка.


Слънцето става все по-голямо и цветът му се насища в червен портокал, докато приближава линията където ще умре прекрасната си смърт. Гледам го без да мигам как се плъзга невидимо, с умението на хипнотизиращ танцьор, към най-неразгадаемата линия на съществуването: ефирния щрих между небето и океана, където земята и отвъдното се докосват толкова осезаемо колкото и неуловимо, и този парадокс някак си ми донася дълбок мир.

Съвършената и безвременна геометрия, с която слънцето целува морето и небето едновременно- един идеален огнен кръг седнал на перфектната линия- ще продължи само един миг, и тази моментна епичност изпраща електричество по цялото ми тяло, поваля ме по гръб върху пясъка и ме оставя без дъх с красотата си. Небето е огледало, отразяващо нищото.

Вече не виждам слънцето, но знам че в този момент се отдава на дълбоките води на океана, или на още по-мистериозните дълбини, отвъд океана, под дълбокото.

Смъртта на слънцето и предчуствието за здрач изведнъж ме изпълват с дълбоката тъга на загубено дете, което не принадлежи никому, никъде. Нито тук, нито там, нито където и да е- не и ако не може да последва слънцето...

Защо съм жива? Защо съм тук, защо оставам? Защо съм дошла, ако и аз ще умра? Защо, защо .... Тихи сълзи изчезват в горещия пясък.

За няколко дълги мигa сърцето ми е потънало на дъното на океанa от тъга– не моята или нечия, а тъгуващото сърце на вселената, което отбелязва още една смърт, още едно завършване.

Внезапно очите ми, широко отворени към огледалото на небето, долавят бегла светлина, над челото, зад мен. Лицето на луната, пълно и кръгло, се задава бавно, плахо, срамежливо. Изправям се и се обръщам към тази зашеметяваща красавица. В лицето й рапознавам моето лице. Струва ми се че ми шепне, но не съм сигурна дали е тя или океана се смее на плясъци.

Падам на колене. Ето защо! Ето защо! Тук съм за да изпращам умиращото слънце, да посрещам раждането на нежната му половина, за да стана свидетел на още един цикъл който е дошъл до края си и започва отново, да изживея метаморфозата, малката смърт която настъпва в мен всеки ден, възраждането.

Един ден, зная, слънцето и луната ще станат свидетели на моето собствено заминаване. Ще гледат и ще чувстват дълбоко и огнено докато развълнуваният океан ме отнася в дълбините си и после ме издига към небето с пръсти от вълни.

Тук, в тази вековечен кръговрат, аз принадлежа. Тук е мястото ми: частица от огромното колело.

Усещам как в тялото ми се надига страст, нещо силно и голямо се раздвижва. Бедрата се залюляват, ръцете се протягат, кръвта закипява и ме понася в неконтролируем танц. Танцувам, танцувам.

Дива, гола и вечна, танцувам в призрачния храм на Луната.




Thursday, December 30, 2010

Неудобната истина за съвременните Маи

 
Макар и да не е новост, захласът по културата на Маите достигна впечатляващи величини покрай модните предсказания за 2012, които неизменно се позовават на календара на Маите.  Предприемачите с по-изострен нюх без време превърнаха това съвременно очарование в доходоносна инвестиция. А пътувайки из Гватемала и Мексико човек може дори да спори, че цяла нова индустрия се е завихрила на гребена на тази Майска вълна. Онези с по-холивудски афинитет я нарекоха doomsay tourism–– «туризъм за деня на страшния съд»- и чуждестранните инвестиции отразяват тенденцията съответстващо. 

Насред равните низини на Гватемалската джунгла, в предградияата на Санта Елена, се издига неподящо висок, лъскав комплекс, чието име блести в неон: Интернационален Мол «Свят на Маите». Вътре, през порти оформени като Майски пирамиди, посетителите могат да влязат в Бъргър Кинг, ресторант Пойо Камперо, и няколко киносалона. В селата и градовете на Гватемала безчетни туристически агенции оцеляват благодарение на изкушението към  «екстремни Майски авантюри», Майски велосипедни обиколки, или трекинг до по-малко посещавани Майски руини. Правителството на Гватемала, което отдавна заявява туризма за безспорен приоритет, започна да пласира страната си като «Сърцето на Майската земя», а по-рано тази година Туристическият Борд избра добре поставена публична агенциа в Ню Йорк, за да обяви серия от нови събития и туристически маршрути,  които ще почетат Майската култура във време, в което «страната се готви да отбележи зората на една нова ера.»

Но насред целия този шум, днешните Маи– тези, които живеят в съвременната реалност– остават някак странно пренебрегнати.

Около две хиляди от тях живеят в Сан Маркос де Лагуна, едно от малките селца на бреговете на митичното езеро Атитлан. Потънало в кафените храсти и хълмове обсипани в диви слънчогледи, Сан Маркос е едно от най-старите продължително населявани места на Американския континет. Тук съврменните Маи и децата им все още говорят нативните си езици Тзутухил и Какчикел и носят традиционните си ръчно тъкани носии- не за да се харесат на туристите, а за да бъдат себе си. Но даже това се е превърнало в реклама.

Рекламите за Сан Маркос призовават пътешественика към рядката възможност да се докосне до автентично Майско пуебло и да се потопи в Майската култура.  Но още при слизане от лодката на ненадейното и тихо тропическо кейче на Сан Маркос се оказва, че земите на брега на езерото принадлежат на американци и европейци. По тесните калдъръмени улички, обрасли в палми, лиани, и буйни цъфнали хртасталаци, стилни ресторантчета приканват посетители с менюта на английски и цени в долари. 

“Tienda 2012” e името на малко магазинче на една от чернопесъчните пътеки, а на горният етаж татуиран, мускулест калифорниеец е отворил «Ганеш», артистичен бар-ресторант, в който се отбиват посетители от целия сват, най-вече «ню ейдж» пътешественици. Съседите му, пръснати сред буйната тропическата растителнолст, са малки холистик и медитационни центрове, които прелагат уроци по Рейки и масаж, класове по изучаване на Майския календар, Индиански масаж или  лечение с кристали.

Къде са Маите ли?

Продали земите си на чуждите заселници, какчикелските индианци са се отеглили в стръмните хълмести квартали на селото, където чужденци рядко се престрашават да отидат. Скрити в пищен храсталак, паянтовите им домовете са натъпкани един до друг; многочетни семейства споделят малкото полагащо им се пространство.

«Не беше чак толкова отдавна, когато по тези земи садяхме домати, авокадо и царевица,» ми каза с носталгия Умберто, мъж на около 50, който почти не е напускал селото, в което се е родил. «Когато чужденците започнаха да искат да купуват, си мислехме че е добра идея да им продадем, за да можем да изпратим децата на училище.» И след дълга пауза: «Не знаехме какво ще се случи.»

И тъй като място за сеене на зеленчуци вече няма, селяните купуват– ако могат– тези, които идват надценени от съседните села. От рано сутринта жени в бели дантелени блузи и поли тъкани от цветен памук започват да пристигат на пристанището, носейки големи тави на главите си със завиден баланс, пълни с банани, зеленчуци, и сладък хляб. Цели семейства изкарват прекраната си препродавайки плодове и зеленчуци на туристите, прибирайки по някоя допълнителна пара  когато се съгласят да позират за снимки. Но с падането на вечерта, индианците се прибират по къщите си на хълмовете, където подът им е голата земя  и разделението межу двата свята става очевидно.

Ден или нощ, тишината е в дефицит. Кучетата и децата са толкова многобройни, че рядко настъпва мир. Но спокойствието бива нарушено много по-брутално от стерео колоните, които стърчат на покрива на католическата църквата. Още преи изгрев монотонен глас започва да рецитира ежедневната проповед, а малко след това евангелската църква надува колоните. Алелуйа, наистина. Наследниците на Маите, които са боготворили всичко с изключение на Исус, са приели религията на испанските колонизатори с шокираща хомогеничност, но даже още по-убедено след като американски месионери са започнали да посещават селото преди около четири десетилетия. 

Един следобед последвах звука на мегафонната проповед до църквата, откъдето иваше- проста постройка от цимент и ламарина с висок таван и дървени пейки, празна като хамбар. Вътре, в абсолютна самота седеше мъж с наведена върху мегафона глава. Само един дървен Христос го гледаше от кръста си украсен с хартиени гирлянди и фалшиви цветя.

В църквите на щата Петен обхващащ дивата джунгла на Гватемала, Исус е полиран в изкуствено, лесно белещо се злато, под което се вижда пластмасовото тяло. В този район, Исус често виси на тежки ланци потъващи в деколтетата на жените, или пък е разпънат на стикери по прозорците на колите, които заявяват: «Исус е моят крал.» Свещените места на Маите  в този щат са най-многобройни и привличат огромен брой туристи, особено руините на древния град Тикал, безспорната топ атракция. Някогашното истинско сърце на Майската цивилизация, ­­днес регионът Петен е, както и името на един от комплексите на Тикал, Мундо Пердидо- «загубен свят». Майските порядки и обичаи тук са забравени, а траидционното колоритно облекло- заменено с масово произведените дрехи на развития свят, шапки Nike и фанели Quicksilver купени от магазина за втора употреба, тесни дънки и дълбоки деколтета за жените, а изкуствените им, дълги нокти са украсени с блесящи мъниста.  Само турситическите гидове, които водят посетителите на турове до пирамидите продължават да презказват историите на Маите на развален английски и това се заплаща добре.

«В корените си ние всички сме Маи, но в днешно време тази Майска история е най-вече реклама,» довери ми в спонтанен разговор една вечер Амилкар, собственик на малък семеен хотел в тихото селце Ел Ремате, само няколко колометра от националния парк Тикал. Непретенциозният хотел построен зад собствената му къща е празен, въпреки че цената на легло там започва от 8 долара. През облък от цигарен дим, Амилкар понижава глас, загледан някъде пред себе си: «Майските реклами не помагат на нас, хората от джунглата. Правителството превърна Тикал в голяма сензация, но какво научават  туристите за нашия начин на живот, за нас самите? Още с пристигането ги закарват до пет-звездните хотели, включват си климатиците и хващат дисатнционното.  На другия ден се напръскват поротиов комари, разглеждат Тикал, обратно в хотела и после на самолета. А като се приберат вкъщи казват, « Научихме много за Маите. Видяхме сърцето на Майската земя.»

В действителност впечатляващото културно наследство на Маите, което доведе големи пари в региона, (не само, но осеобено  в послените години), не е допринесло за благосъстоянието на  днешните Маи. Заставени да живеят по модерния тертип на «развитите», промените в стандарта им на живот или пък в социалния им статус са незабележими, освен това че днес пият кока-кола, ядат чипс «Доритос» и се продават  като строителни работници, камериери, гидове или чистачи обслужващи чужденците.

Един следобед, докато минавах покрай малка пътническа агенция, ме спря млада индианка. Не искам ли Майски тур или пък водач да ме заведе  до вулкана?  Но след обичайните въпроси, тя се приближи още повече, хвана ръката ми с искрена настойчивост и прошепна: «Трябва да ти кажа нещо. Моята дъщеричка е много умна. Тя е кралицата на училището и много иска да ходи на училище.» И стрелвайки бърз поглед през рамо, за да се увери, че никой не я слуша: «Но нямаме пари, за да може да продължи. Познаваш ли някой, който може да помогне?»

Петият елемент: Парите в Гватемала


Антигуа
Два вулкана врязват острите си върхове високо в небосклона на Антигуа. Огромните им, тъмни тела  са очертани ясно и зловещо върху синия фон. Градът лежи в прегръдката на кадифено зелени хълмове, а улиците му са потънали в жълто и червено: всяка червена сграда има жълта съседка и така цветовете се редуват до края на улицата, само тук таме освежени от блестящо бяло или плътно синьо. Оживено градче с калдъръмени улици, призрачни руини на средновековни църкви и добре съхранен колониален стил, Антигуа е най-посещаваното място в Гватемала, подготвено да посрещне ежедневния приток от туристи.

Моята стая в малко централно хотелче има прозорец към шумната улица и достъп до терасата на покрива със зашеметяващи гледки към вулканите. Без много други гости, през по-голямата част от деня съм сама, само камериерката Елена чисти и мете с внимателни, тихи стъпки. Както мнозинството гватемалки тя е изключително дребна, не по-висока от метър и петдесет, закръглена, с тъмно, младолико лице. Макар и срамежлива в началото, тя бързо ми става приятелка когато и предлагам чаша ароматно кафе сварено от току що купените пресни, цели зърна на местния пазар. Кафето расте навсякъде и е продуктът с най-голям експорт във Гватемала, но за Елена е деликатес. «Твърде скъпо е, защото е за износ» казва тя. 

Централна Антигуа
Преди да сме изпили първата чаша, научавам, че пет малки деца я чакат вкъщи и шестото расте в корема й. Наи-голямата й дъщеря, родена когато Елена била на петнадесет, се грижи за останалите, включително нейните собствени бебета. Бащата не присъства в семейния портрет. «Когато детето се роди, собственичката ще ми даде две седмици отпуска,» казва Елена. Иначе, като единствената камериерка в хотела, тя работи 12-часови работни дни, шест дена в седмицата. Месечното възнаграждение е 800 кецала, около сто щатски долара, шокиращо несъответствие за градът, в който цената на живота се диктува от онези изкарващи прехраната си в долари. 

 Продажба на мебели...
И тук отново се повтаря чувството, от което сърцето ми вече се е свивало на места като Кузко и Лима, в градчетата на бреговете на Коста Рика или островите на езерото Титикака. Всичко изглежда толкова неизменно и лесно предсказуемо. Най-магическите места на латиноамерканския континент са превзети от туристи и пътешественици от заможните страни, най-вече английско говорящите. В Антигуа, както навсякаде, първокласните земи с архитектурна и историческа стойнист принадлежат на по-богатите гватемалци, обикновено местизи с по-светъл цвят на кожата, а много още по-често на чужденци, които са ги превърнали в хотели, центрове за масаж и маникюр, или къщи за гости. Местните хора, тъмнокожи наследници на индианците, са принудени да живеят по покрайините на града и работят като обслужващ пероснал за «гринговците»: карат туристически автобуси, чистят стаи, водят турове до вулканите, продават печени царевични питки и банани. 

Младите пътешественици, които пристигат тук на орди да учат испански, да карат сърф, ходят на класове по йога и най-вече да участват в купона, не правят почти никакъв опит да научат за начина на живот на местните, камо ли да прекарат време с тях.
Езерото Атитлан

Нещата не са много по-различни и в малки, далечни селца като Сан Маркос на бреговете на магическото езеро Атитлан. Тук местните все още говорат Маянския език какчикел и тъкат дрехите си у дома. Повечето красиви и плодородни земи покрай езерото са отавна продадени на чужденци. Това, разбира се, не означава, че няма отговорни собственици с благородна мисия и намерения. Много от тях предлагат еко-туризъм, организират «зелени доброволци» и социални програми за децата. Но високо в хълмистите махали на селото, където местните постепенно са избутани напълно, не  е останала земя за сеитба на зеленчуци и царевица, само кафето зрее навсякъде в пущинака. Така че селяните трябва да купуват повечето от храната си- нещо, което не им се е налагало никога досега.  И така още веднъж, в едно безкрайно повторение на историята, потомците на древни племена оцеляващи в красивите и диви кътчета на планетата, са подчинени на чуждите заселници. Те са тези, които строят  къщи за чужденците, возят ги с лодка по езерото, готвят в ресторантите им.  Разликата между колониалната епоха и съвремието не изглежда голяма. 
Сан Маркос Де Лагуна

Това взаимоотношение между продавач и купувач, между тези които си плащат и онези, които ги обслужват, е проникнало изцяло в живота на модерното общество, то определя тона на разговор между гости и местни. Парите са неразривна съставка на живота: проявяват се във всичко и навсякъде. И баби, и деца се предлагат като гидове или позират за снимкките на туристите с еднакъв талант, а  и знаят цената си добре.


Един късен следобед, на разходка из стръмните части на Сан Маркос, където чужденецът се възприема като извънземно, ставам приятелка на едно ято дечурлига. Дърдорим на испански, гоним се, показвам им обръчът който нося и те подивяват от възторг. Преди а се разделим ги моля да им направя една снимка. «Да, но ще ни платиш!» викват те в един глас и нещо в позата им, в очите им веднага се променя.
«Мислех си, че сме приятели» отрязвам аз обидено, «какво ви става на всички, всеки иска пари! Не съществува ли вече приятелство?»
Те изглеждат засрамени и объркани за момент, консултират се на техния език, най-голямото момиче настоява нещо, после се обръща към мен:
«Добре, можеш да ни снимаш.»
И един по един се подреждат за снимка без цена.

Падането на вечерта над спокойното езеро наблюдавам от терасата на бунгалото ми разположено на самия бряг. В далечината два вулкана се издигат право от водата и забиват острите си върхове в лилавите след залеза облаци. Наела съм бунгалото само за петнадесет долара на вечер, но никой от местните хора не би могъл дори да мечтае за простия му комфорт. И изведнъж разбирам с горчивина, че историята за приятелство, в която успях а убедя децата е неистинна. Аз може да прекарвам повечето от времето си с местните и да имам неподправен респект към техните нрави и обичаи, дори обмислям да наема стая в някоя от къщите на хълма, за да съм по-близо до тях. Но в края на деня, ние не се храним на същата маса, моето легло не е като тяхното и житейските ни грижи не си приличат по нищо. Аз съм дошла с безспорна привилегия, която не бива да подценявам. И след като направя наблюденията за които съм дошла, нащракам снимки на екзотиката около мен и напиша каквото напиша, един ден просто ще отпътувам с една от лодките, с които ойдох, оставяйки моите  селски приятели назад. Те ще ме изпратят, ще помахат за сбогом– два свята заминаващи си един от друг– и после ще изчезнат из гористите земи, които винаги са били техни, но където нищо не зависи от тях.