Thursday, December 30, 2010

Неудобната истина за съвременните Маи

 
Макар и да не е новост, захласът по културата на Маите достигна впечатляващи величини покрай модните предсказания за 2012, които неизменно се позовават на календара на Маите.  Предприемачите с по-изострен нюх без време превърнаха това съвременно очарование в доходоносна инвестиция. А пътувайки из Гватемала и Мексико човек може дори да спори, че цяла нова индустрия се е завихрила на гребена на тази Майска вълна. Онези с по-холивудски афинитет я нарекоха doomsay tourism–– «туризъм за деня на страшния съд»- и чуждестранните инвестиции отразяват тенденцията съответстващо. 

Насред равните низини на Гватемалската джунгла, в предградияата на Санта Елена, се издига неподящо висок, лъскав комплекс, чието име блести в неон: Интернационален Мол «Свят на Маите». Вътре, през порти оформени като Майски пирамиди, посетителите могат да влязат в Бъргър Кинг, ресторант Пойо Камперо, и няколко киносалона. В селата и градовете на Гватемала безчетни туристически агенции оцеляват благодарение на изкушението към  «екстремни Майски авантюри», Майски велосипедни обиколки, или трекинг до по-малко посещавани Майски руини. Правителството на Гватемала, което отдавна заявява туризма за безспорен приоритет, започна да пласира страната си като «Сърцето на Майската земя», а по-рано тази година Туристическият Борд избра добре поставена публична агенциа в Ню Йорк, за да обяви серия от нови събития и туристически маршрути,  които ще почетат Майската култура във време, в което «страната се готви да отбележи зората на една нова ера.»

Но насред целия този шум, днешните Маи– тези, които живеят в съвременната реалност– остават някак странно пренебрегнати.

Около две хиляди от тях живеят в Сан Маркос де Лагуна, едно от малките селца на бреговете на митичното езеро Атитлан. Потънало в кафените храсти и хълмове обсипани в диви слънчогледи, Сан Маркос е едно от най-старите продължително населявани места на Американския континет. Тук съврменните Маи и децата им все още говорят нативните си езици Тзутухил и Какчикел и носят традиционните си ръчно тъкани носии- не за да се харесат на туристите, а за да бъдат себе си. Но даже това се е превърнало в реклама.

Рекламите за Сан Маркос призовават пътешественика към рядката възможност да се докосне до автентично Майско пуебло и да се потопи в Майската култура.  Но още при слизане от лодката на ненадейното и тихо тропическо кейче на Сан Маркос се оказва, че земите на брега на езерото принадлежат на американци и европейци. По тесните калдъръмени улички, обрасли в палми, лиани, и буйни цъфнали хртасталаци, стилни ресторантчета приканват посетители с менюта на английски и цени в долари. 

“Tienda 2012” e името на малко магазинче на една от чернопесъчните пътеки, а на горният етаж татуиран, мускулест калифорниеец е отворил «Ганеш», артистичен бар-ресторант, в който се отбиват посетители от целия сват, най-вече «ню ейдж» пътешественици. Съседите му, пръснати сред буйната тропическата растителнолст, са малки холистик и медитационни центрове, които прелагат уроци по Рейки и масаж, класове по изучаване на Майския календар, Индиански масаж или  лечение с кристали.

Къде са Маите ли?

Продали земите си на чуждите заселници, какчикелските индианци са се отеглили в стръмните хълмести квартали на селото, където чужденци рядко се престрашават да отидат. Скрити в пищен храсталак, паянтовите им домовете са натъпкани един до друг; многочетни семейства споделят малкото полагащо им се пространство.

«Не беше чак толкова отдавна, когато по тези земи садяхме домати, авокадо и царевица,» ми каза с носталгия Умберто, мъж на около 50, който почти не е напускал селото, в което се е родил. «Когато чужденците започнаха да искат да купуват, си мислехме че е добра идея да им продадем, за да можем да изпратим децата на училище.» И след дълга пауза: «Не знаехме какво ще се случи.»

И тъй като място за сеене на зеленчуци вече няма, селяните купуват– ако могат– тези, които идват надценени от съседните села. От рано сутринта жени в бели дантелени блузи и поли тъкани от цветен памук започват да пристигат на пристанището, носейки големи тави на главите си със завиден баланс, пълни с банани, зеленчуци, и сладък хляб. Цели семейства изкарват прекраната си препродавайки плодове и зеленчуци на туристите, прибирайки по някоя допълнителна пара  когато се съгласят да позират за снимки. Но с падането на вечерта, индианците се прибират по къщите си на хълмовете, където подът им е голата земя  и разделението межу двата свята става очевидно.

Ден или нощ, тишината е в дефицит. Кучетата и децата са толкова многобройни, че рядко настъпва мир. Но спокойствието бива нарушено много по-брутално от стерео колоните, които стърчат на покрива на католическата църквата. Още преи изгрев монотонен глас започва да рецитира ежедневната проповед, а малко след това евангелската църква надува колоните. Алелуйа, наистина. Наследниците на Маите, които са боготворили всичко с изключение на Исус, са приели религията на испанските колонизатори с шокираща хомогеничност, но даже още по-убедено след като американски месионери са започнали да посещават селото преди около четири десетилетия. 

Един следобед последвах звука на мегафонната проповед до църквата, откъдето иваше- проста постройка от цимент и ламарина с висок таван и дървени пейки, празна като хамбар. Вътре, в абсолютна самота седеше мъж с наведена върху мегафона глава. Само един дървен Христос го гледаше от кръста си украсен с хартиени гирлянди и фалшиви цветя.

В църквите на щата Петен обхващащ дивата джунгла на Гватемала, Исус е полиран в изкуствено, лесно белещо се злато, под което се вижда пластмасовото тяло. В този район, Исус често виси на тежки ланци потъващи в деколтетата на жените, или пък е разпънат на стикери по прозорците на колите, които заявяват: «Исус е моят крал.» Свещените места на Маите  в този щат са най-многобройни и привличат огромен брой туристи, особено руините на древния град Тикал, безспорната топ атракция. Някогашното истинско сърце на Майската цивилизация, ­­днес регионът Петен е, както и името на един от комплексите на Тикал, Мундо Пердидо- «загубен свят». Майските порядки и обичаи тук са забравени, а траидционното колоритно облекло- заменено с масово произведените дрехи на развития свят, шапки Nike и фанели Quicksilver купени от магазина за втора употреба, тесни дънки и дълбоки деколтета за жените, а изкуствените им, дълги нокти са украсени с блесящи мъниста.  Само турситическите гидове, които водят посетителите на турове до пирамидите продължават да презказват историите на Маите на развален английски и това се заплаща добре.

«В корените си ние всички сме Маи, но в днешно време тази Майска история е най-вече реклама,» довери ми в спонтанен разговор една вечер Амилкар, собственик на малък семеен хотел в тихото селце Ел Ремате, само няколко колометра от националния парк Тикал. Непретенциозният хотел построен зад собствената му къща е празен, въпреки че цената на легло там започва от 8 долара. През облък от цигарен дим, Амилкар понижава глас, загледан някъде пред себе си: «Майските реклами не помагат на нас, хората от джунглата. Правителството превърна Тикал в голяма сензация, но какво научават  туристите за нашия начин на живот, за нас самите? Още с пристигането ги закарват до пет-звездните хотели, включват си климатиците и хващат дисатнционното.  На другия ден се напръскват поротиов комари, разглеждат Тикал, обратно в хотела и после на самолета. А като се приберат вкъщи казват, « Научихме много за Маите. Видяхме сърцето на Майската земя.»

В действителност впечатляващото културно наследство на Маите, което доведе големи пари в региона, (не само, но осеобено  в послените години), не е допринесло за благосъстоянието на  днешните Маи. Заставени да живеят по модерния тертип на «развитите», промените в стандарта им на живот или пък в социалния им статус са незабележими, освен това че днес пият кока-кола, ядат чипс «Доритос» и се продават  като строителни работници, камериери, гидове или чистачи обслужващи чужденците.

Един следобед, докато минавах покрай малка пътническа агенция, ме спря млада индианка. Не искам ли Майски тур или пък водач да ме заведе  до вулкана?  Но след обичайните въпроси, тя се приближи още повече, хвана ръката ми с искрена настойчивост и прошепна: «Трябва да ти кажа нещо. Моята дъщеричка е много умна. Тя е кралицата на училището и много иска да ходи на училище.» И стрелвайки бърз поглед през рамо, за да се увери, че никой не я слуша: «Но нямаме пари, за да може да продължи. Познаваш ли някой, който може да помогне?»

No comments:

Post a Comment