Thursday, December 30, 2010

Петият елемент: Парите в Гватемала


Антигуа
Два вулкана врязват острите си върхове високо в небосклона на Антигуа. Огромните им, тъмни тела  са очертани ясно и зловещо върху синия фон. Градът лежи в прегръдката на кадифено зелени хълмове, а улиците му са потънали в жълто и червено: всяка червена сграда има жълта съседка и така цветовете се редуват до края на улицата, само тук таме освежени от блестящо бяло или плътно синьо. Оживено градче с калдъръмени улици, призрачни руини на средновековни църкви и добре съхранен колониален стил, Антигуа е най-посещаваното място в Гватемала, подготвено да посрещне ежедневния приток от туристи.

Моята стая в малко централно хотелче има прозорец към шумната улица и достъп до терасата на покрива със зашеметяващи гледки към вулканите. Без много други гости, през по-голямата част от деня съм сама, само камериерката Елена чисти и мете с внимателни, тихи стъпки. Както мнозинството гватемалки тя е изключително дребна, не по-висока от метър и петдесет, закръглена, с тъмно, младолико лице. Макар и срамежлива в началото, тя бързо ми става приятелка когато и предлагам чаша ароматно кафе сварено от току що купените пресни, цели зърна на местния пазар. Кафето расте навсякъде и е продуктът с най-голям експорт във Гватемала, но за Елена е деликатес. «Твърде скъпо е, защото е за износ» казва тя. 

Централна Антигуа
Преди да сме изпили първата чаша, научавам, че пет малки деца я чакат вкъщи и шестото расте в корема й. Наи-голямата й дъщеря, родена когато Елена била на петнадесет, се грижи за останалите, включително нейните собствени бебета. Бащата не присъства в семейния портрет. «Когато детето се роди, собственичката ще ми даде две седмици отпуска,» казва Елена. Иначе, като единствената камериерка в хотела, тя работи 12-часови работни дни, шест дена в седмицата. Месечното възнаграждение е 800 кецала, около сто щатски долара, шокиращо несъответствие за градът, в който цената на живота се диктува от онези изкарващи прехраната си в долари. 

 Продажба на мебели...
И тук отново се повтаря чувството, от което сърцето ми вече се е свивало на места като Кузко и Лима, в градчетата на бреговете на Коста Рика или островите на езерото Титикака. Всичко изглежда толкова неизменно и лесно предсказуемо. Най-магическите места на латиноамерканския континент са превзети от туристи и пътешественици от заможните страни, най-вече английско говорящите. В Антигуа, както навсякаде, първокласните земи с архитектурна и историческа стойнист принадлежат на по-богатите гватемалци, обикновено местизи с по-светъл цвят на кожата, а много още по-често на чужденци, които са ги превърнали в хотели, центрове за масаж и маникюр, или къщи за гости. Местните хора, тъмнокожи наследници на индианците, са принудени да живеят по покрайините на града и работят като обслужващ пероснал за «гринговците»: карат туристически автобуси, чистят стаи, водят турове до вулканите, продават печени царевични питки и банани. 

Младите пътешественици, които пристигат тук на орди да учат испански, да карат сърф, ходят на класове по йога и най-вече да участват в купона, не правят почти никакъв опит да научат за начина на живот на местните, камо ли да прекарат време с тях.
Езерото Атитлан

Нещата не са много по-различни и в малки, далечни селца като Сан Маркос на бреговете на магическото езеро Атитлан. Тук местните все още говорат Маянския език какчикел и тъкат дрехите си у дома. Повечето красиви и плодородни земи покрай езерото са отавна продадени на чужденци. Това, разбира се, не означава, че няма отговорни собственици с благородна мисия и намерения. Много от тях предлагат еко-туризъм, организират «зелени доброволци» и социални програми за децата. Но високо в хълмистите махали на селото, където местните постепенно са избутани напълно, не  е останала земя за сеитба на зеленчуци и царевица, само кафето зрее навсякъде в пущинака. Така че селяните трябва да купуват повечето от храната си- нещо, което не им се е налагало никога досега.  И така още веднъж, в едно безкрайно повторение на историята, потомците на древни племена оцеляващи в красивите и диви кътчета на планетата, са подчинени на чуждите заселници. Те са тези, които строят  къщи за чужденците, возят ги с лодка по езерото, готвят в ресторантите им.  Разликата между колониалната епоха и съвремието не изглежда голяма. 
Сан Маркос Де Лагуна

Това взаимоотношение между продавач и купувач, между тези които си плащат и онези, които ги обслужват, е проникнало изцяло в живота на модерното общество, то определя тона на разговор между гости и местни. Парите са неразривна съставка на живота: проявяват се във всичко и навсякъде. И баби, и деца се предлагат като гидове или позират за снимкките на туристите с еднакъв талант, а  и знаят цената си добре.


Един късен следобед, на разходка из стръмните части на Сан Маркос, където чужденецът се възприема като извънземно, ставам приятелка на едно ято дечурлига. Дърдорим на испански, гоним се, показвам им обръчът който нося и те подивяват от възторг. Преди а се разделим ги моля да им направя една снимка. «Да, но ще ни платиш!» викват те в един глас и нещо в позата им, в очите им веднага се променя.
«Мислех си, че сме приятели» отрязвам аз обидено, «какво ви става на всички, всеки иска пари! Не съществува ли вече приятелство?»
Те изглеждат засрамени и объркани за момент, консултират се на техния език, най-голямото момиче настоява нещо, после се обръща към мен:
«Добре, можеш да ни снимаш.»
И един по един се подреждат за снимка без цена.

Падането на вечерта над спокойното езеро наблюдавам от терасата на бунгалото ми разположено на самия бряг. В далечината два вулкана се издигат право от водата и забиват острите си върхове в лилавите след залеза облаци. Наела съм бунгалото само за петнадесет долара на вечер, но никой от местните хора не би могъл дори да мечтае за простия му комфорт. И изведнъж разбирам с горчивина, че историята за приятелство, в която успях а убедя децата е неистинна. Аз може да прекарвам повечето от времето си с местните и да имам неподправен респект към техните нрави и обичаи, дори обмислям да наема стая в някоя от къщите на хълма, за да съм по-близо до тях. Но в края на деня, ние не се храним на същата маса, моето легло не е като тяхното и житейските ни грижи не си приличат по нищо. Аз съм дошла с безспорна привилегия, която не бива да подценявам. И след като направя наблюденията за които съм дошла, нащракам снимки на екзотиката около мен и напиша каквото напиша, един ден просто ще отпътувам с една от лодките, с които ойдох, оставяйки моите  селски приятели назад. Те ще ме изпратят, ще помахат за сбогом– два свята заминаващи си един от друг– и после ще изчезнат из гористите земи, които винаги са били техни, но където нищо не зависи от тях.

No comments:

Post a Comment