Плажът Мермехита, където най-южният къс от земя в Мексико се отдава на Тихия океан, е по-просторен и необятен даже от очакванията на търсещия пътешественик.
В началото на плажа, където пясъчна пътека донася пристигащите от близкото село Мазунте, дузина местни семейства са довели многобройните си деца да пускат хвърчила в този неделен следобед, и небето се е напълнило с цвят, викове, и смях. Но само десет минути пеша по дивия плаж, устремена към залязващото слънце, и се потапям в чувството на самота и откъснатост заради коeто съм дошла. Оттук хвърчилата приличат на малки, неспокойни птици, които са загубили чувството си за посока в яркото небе. Сега финият пясък носи само отпечатъка на собствените ми стъпки, и само след мигове паметта за моята пътека се удавя в амнезията на разбиващите се вълни.
Не далеч от брега, две грандиозни скали се издигат от водата: две древни тела, вкаменени завинаги в близост и заедност. Лицата им са издълбани като човешки профили които се взират един в друг, носът на единия игриво проточен към бузата на другия– вековечна целувка.
Слънцето става все по-голямо и цветът му се насища в червен портокал, докато приближава линията където ще умре прекрасната си смърт. Гледам го без да мигам как се плъзга невидимо, с умението на хипнотизиращ танцьор, към най-неразгадаемата линия на съществуването: ефирния щрих между небето и океана, където земята и отвъдното се докосват толкова осезаемо колкото и неуловимо, и този парадокс някак си ми донася дълбок мир.
Съвършената и безвременна геометрия, с която слънцето целува морето и небето едновременно- един идеален огнен кръг седнал на перфектната линия- ще продължи само един миг, и тази моментна епичност изпраща електричество по цялото ми тяло, поваля ме по гръб върху пясъка и ме оставя без дъх с красотата си. Небето е огледало, отразяващо нищото.
Вече не виждам слънцето, но знам че в този момент се отдава на дълбоките води на океана, или на още по-мистериозните дълбини, отвъд океана, под дълбокото.
Смъртта на слънцето и предчуствието за здрач изведнъж ме изпълват с дълбоката тъга на загубено дете, което не принадлежи никому, никъде. Нито тук, нито там, нито където и да е- не и ако не може да последва слънцето...
Защо съм жива? Защо съм тук, защо оставам? Защо съм дошла, ако и аз ще умра? Защо, защо .... Тихи сълзи изчезват в горещия пясък.
За няколко дълги мигa сърцето ми е потънало на дъното на океанa от тъга– не моята или нечия, а тъгуващото сърце на вселената, което отбелязва още една смърт, още едно завършване.
Внезапно очите ми, широко отворени към огледалото на небето, долавят бегла светлина, над челото, зад мен. Лицето на луната, пълно и кръгло, се задава бавно, плахо, срамежливо. Изправям се и се обръщам към тази зашеметяваща красавица. В лицето й рапознавам моето лице. Струва ми се че ми шепне, но не съм сигурна дали е тя или океана се смее на плясъци.
Падам на колене. Ето защо! Ето защо! Тук съм за да изпращам умиращото слънце, да посрещам раждането на нежната му половина, за да стана свидетел на още един цикъл който е дошъл до края си и започва отново, да изживея метаморфозата, малката смърт която настъпва в мен всеки ден, възраждането.
Един ден, зная, слънцето и луната ще станат свидетели на моето собствено заминаване. Ще гледат и ще чувстват дълбоко и огнено докато развълнуваният океан ме отнася в дълбините си и после ме издига към небето с пръсти от вълни.
Тук, в тази вековечен кръговрат, аз принадлежа. Тук е мястото ми: частица от огромното колело.
Усещам как в тялото ми се надига страст, нещо силно и голямо се раздвижва. Бедрата се залюляват, ръцете се протягат, кръвта закипява и ме понася в неконтролируем танц. Танцувам, танцувам.
Дива, гола и вечна, танцувам в призрачния храм на Луната.


No comments:
Post a Comment